При една от първите ни разходки в парка на Военна академия с дъщеря ми срещнахме таралежче. Още малко и страхливо, лутащо се из високите треви в ъгъла на бившето езеро. Опитахме да го примамим с бисквити, но уви – не ни се довери. При следващата ни среща вече се бяхме запасили с по-вкусни и ароматни „примамки“. И отново го видяхме, пристъпи почти в нозенете ни, движейки малкото си лъскаво носленце. А дъщеря ми беше очарована.
И до днес си го знае като паркът, в който срещнахме таралежчето.

После носихме орехи за катеричките. И слушахме кълвача. Събирахме кестени и брояхме шишарките.

Беше късно лято и все още я имаше сцената за „Опера в парка“. Та на няколко пъти ни се случи да се прокрадваме зад кулисите и да надничаме репетициите за някои балетни постановки. Няма нужда да казвам колко очаровано може да остане едно 2-годишно момиче дори само от репетиции по балет.

Друг път брахме джанки, а през есента събирахме листа за хербарий. Сред гора, слънце над клоните, шума в краката, тишина и мирис на смола.

Това е паркът на Военна академия – горичка насред големия град. С малки алеи, стръмни и на места неподдържани, пейки под стари натежали върби край пресушеното езеро. И вековни дъбове с къщички за птици и хралупи за катерици.

Там не може да карате колело или да ритате футбол. Още по-трудно ще намерите капанче за кафе, сладолед или царевица. Нито клатушки и батути, баби с гевреци и цигани със светещи балони. Паркът е място за спокойна, бавна и тиха разходка сред природата.

Да, някогашното езеро отдавна е празно, стълбите и алеите са занемарени и „полазени“ от бръшлян, пейките са обвити в паяжини. А пълзящи и хвърчащи насекоми има навсякъде и по всяко време. Но това всъщност е очарованието на подобно място. Сякаш е далеч от „цивилизацията“, а пък е на пъпа на столицата.

Автор: Ралица Николова